И сцената отново е празна...

Да, дами и господа, пак си зарязах блога, просто реших, че няма особен смисъл...Хайде пак ще опитам, все пак ще започвам в ново училище, все ще имам неща за разправяне.

Още не ми е мъчно за стария клас, дали скоро и мен ще ме обхване носталгия? Как се прибирах с другарчето и обсъждахме по пътя философски теми(относително), как тичахме към училище, закъснели за пореден път и заобикаляхме високите блокове, защото там вятърът беше толкова силен, че постоянно си чупехме чадърите...не толкова стари времена, но все пак е време за нещо ново...

Мислех си дали да не публикувам няколко снимки, но наистина на всички изглеждаме като пълни идиоти(защо ли?)

Затова пък днес се видях с хората от школата ми, там пък колко носталгия има. Тиранията на Иванови сплотява. Весело беше да се разходим до там и да си тръгнем, когато поискаме, а не когато ни пуснат, както и да дразним седмокласниците...Защо използвам толкова многоточия? Обикновено успявам да си завърша мислите(...)

Както и да е, готвя се за новата година и гледам да не очаквам нищо, вече съвсем съм се наплашила. Ако очаквам нещо супер, ще остана разочарована, но не искам да се тровя с песимизъм. Наистина да не знаеш какво да очакваш, пък аз не обичам изненадите.

ПП: пак нови опции в блогър, какви са тези етикети, под ягодите!? Добреее, ЧАДЪР, happy?

ПП2: Егати тъпата картинка сложих, не е истина...не, всъщност истина си е...

За онези филмчета, които те карат да повярваш...отново

Отново...
Защо всички се опитват да пораснат? Явно съм някакво адско изключение, че искам да се върна назад. Замисляли ли сте се, че на пет всичко е толкова красиво и розово, а после нещата постепенно се объркват? Имам чувството, че ако не се вдетинявам по малко, ще се изгубя...в пълния смисъл на думата. И малко неща ме карат още да вярвам в розовото.
Понякога те налягат мисли, че всичко е изкуствено и лицемерно, а ценностите от приказките са изчезнали там някъде, заедно с наивността. Кой днес вярва в тях?
Понякога имаш нужда да се почувстваш малък. Просто за да повярваш, че все пак има нещо добро и красиво.
Обичам разни сладки филмчета, които се разказват за толкова обикновени, но толкова красиви, трогващи почти до сълзи неща. Когато гледам нещо такова, се чувствам най-щастлива. Заради онова особено чувство, което те обзема, сякаш всичко светва и става по-романтично. За малко ставаш малко по-наивен и започваш да вярваш отново в чудесата. За малко забравяш за всичко и се потапяш в историята, толкова нереално чиста, истинска и топла. Да, подобни филмчета са направени, за да поучат малките деца, но определено могат да се отразят повече на порасналите, които се надяват животът наистина да стане такъв и намират своето малко оазисче в името на някаква си анимация.
Понякога трябва да повярваш отново, поне за малко, иначе съвсем ще се изгубиш.

ПП: този блог е под символа на калинката.