Седя си тука с цикадите...

и си мисля, че всъщност дори нямам какво да ви кажа. Колкото по-интересен е животът ми(и пак не особено), толкова по-малко ми се разказва. Пък тук има какво да се види. Има плажове с кръгли камъчета, много цикади, гигантски кактуси, маслини колкото искаш, малки сгради с малки стаички, разделени от малки улички типично в италиански стил. И да не забравя - едно голямо синьо море, в което все се надявам да видя морска краставица.
Днес пък гледах рибки, цели пасажи, което си обикаляха покрай нас безгрижно като риби във вода...неска не съм добре с метафорите. Е, представихте си ги, имам ги и на клипче. Отсреща е Албания, има прекалено много светлини за държава, на която й дръпнахме шалтера...qué guay. Как искам да го видя тоя остров какъвто е бил по времето на
Джералд Даръл, сега си е застроен отвсякъде, няма толкова дива природа, но все пак си е запазил нещо от очарованието. А майка ми дойде с мисълта, че това тук е село и трябва да е запасена с всичко. Прекалила е с четенето на романи отпреди 50 години сигурно, ако не и повечко. Вече си останах сама на масичките отвън, от 8ми ми се върти в главата една супер жизнерадостна испанска песничка, от която ми се реве...някой път се чувствам доста тъпо.